Маракеш имаше всичко, ама
буквално. Имаше магия, имаше приказки, имаше история, имаше безобразно стари
къщи и стени, на които ако допреш ухото си чуваш…чуваш историите на Сахара, на
Ибн на еди кой си, на жените под фереджетата, на смелите, на творците, на
войните, на времето… имаше и магазини, търговци, туристи, местни, дръгливи
котки, маймуни, кобри, коне, не шарено, не цветно, ами всички цветове, които
може да си представи човек, че съществуват имаха по още поне 73 нюанса там.
Историите, които бях чула и чела за това място не можеха да опишат и прашинка
от това, което видях.
 |
| Личен архив |
И понеже сме хора от плът
и кръв, първо седнахме да хапнем в едно Нещо – ещо е, не е ресторант, прилича,
но твърдо не е. Да, имаше момче, което сервира, но не бях сигурна дали не си е
дръпнал от чашата или чинията ми преди да я постави на масата. Обаче пък имаше
настроение като за трима по - весели и сръчните му ръце ту чупеха чаши, ту
събираха стъкла, ту нареждаха маси. Ох, веднага нападнахме тажините (това са
глинени съдове под формата на сач и капак като конус, егати обяснението дадох),
не знам дали конусовидната им форма придава някакъв специален оттенък на вкуса
на храната, но определено откритието - рас ал хану (микс от 35 подправки) е
най-неясната и най - убийствено вкусната подправка по тези земи за мен. Както
каза арабина, който го продаде на мъжа ми –Ако жена ти не може да готви, взимаш
тази подправка и всичко е вкусно. Без да крие моята бездарност сред тенджерите
и тиганите благоверния спешно се сдоби с два пакета и каза, че пак ще дойдем да
си купим. А, да си призная грам не ме смущава, че кухнята не ми е страст… но
пък куфарите и самолетите…хайде сега обратно в заведението. Хапваме от тези
прекрасни тажини и спешно поръчваме чай от мента и вместо чай..тадам - лампата
на джина. Чудя се аз да търкам ли, да чакам ли…а отвътре се носи божествения
аромат на мента, вдигам предпазливо капачето и какво да видят присвитите ми очи
- много мента и малко вода. О, тук определено трябва да му казват мента с чай,
а не чай с мента. Тази мента ме впечатлява и почва трескаво да се заковава в
главата ми, как да се сдобия със същата - искам. В градината ми би се вписала
повече от великолепно…ще я имам, решено е!
В заведението обаче не сме единствените припаднали от глад, явно. На съседната
маса без абсолютно никакви задръжки се беше настанила най - дръгливата
мароканска котка, която може да си представите. Проскубана, мръсна,
спластена…някога мнооого отдавна е била нещо като сива или бяла, но точно на
този етап от живота й е твърде невъзможно да се определи. Та мацата си хапваше
от останките на една чиния, ако можеше и бира щеше да си поръча, но…Рамадан е,
без пиене, сори косматке.
 |
| Една мароканска отрепка |
 |
| Маймунска му работа |
 |
| Минарето на Джамията Кутубия |
 |
| Личен архив |
От покрива на това нещо се откриваше прекрасна гледка към моята мечта, как
хубаво звучи да имаш гледка към мечтите си, искам такъв прозорец, от там се
виждаше Джама Ел-Фна.
Тръгнахме от Нещото с желанието да разгледаме местните обичай, но уви...Рамадан
е. Площад - празен, под палмите на длъж и на шир налягал народ. На
магазинчетата сложена по една метла на входа, която трябваше да се чете като
надпис- Рамадан е. С една дума докато слънцето е на небето, сори брат… е и ние
вече отъркали се в местните се чувствахме достатъчно местни да легнем на същите
думи и опънахме крак за да изчакаме търпеливо да дойде залеза. И той дойде с
гръм (ама не буреносен) и трясък. То падна едно блъскане, едно сглобяване на
сергии, ще кажеш, че наистина летящи килими ще изкарат да продават. Върнахме се
до хотела да хапнем набързо, но решихме, че на кон е по-добре и си взехме кон,
еййй върнах се в детството - каруца, ама с пейки, направена да придобие вид на
файтон. Без да мислим всички дружно се метнахме и потеглихме на пътешествие към
хотел, който се оказа на 3 мин. път J много важно, обаче се
бяхме повозили и попазарили за цената.
Вечерта - Джама Ел - Фна
Е…слънцето скри парещите си лъчи и въздуха вече можеше да се диша без да
изпарява всяка капчица вода от мен. А Джема Ел - Фна стоеше там, точно там
където беше стоял стотици години и чакаше, чакаше гладните мароканци дошли да
хапнат и да благословят поредния свещен ден даден им от Аллах. Чакаше туристите
нямащи търпение да видят това приказно място, чакаше и мен и моята мечта да
усетя местата, за които Шехерезада разказваше на Султана, да видя героите от
приказките, да си поговоря с тях, да допра ухото си до стените да слушам и да
пътувам във времето…след залез слънце и ние се запътихме към медината, как може
да идеш до Рим и да не видиш Папата. Ел-Фна беше друг, пак беше ярък и светеше,
но този път не от отражението на слънцето по камъните, а от стотиците лампи и
шатри, приличаше на мини футболен стадион в мравуняк, безброй мравчици тъпчеха
земята и стъпваха уж нанякъде, но всъщност в точно определена посока…към
храната. От всяка шатра се носеше дим и пушек, имаше по еднин - два - седем
скараджии, въртяха се шишове, агнета, телета. Исках така да задържа очите си
отворени, както котарака Том в детското - с клечки подпрени на клепачите, исках
да не мигам, за да не изпусна нещо, исках да имам очи и на гърба и на врата, и
двете си длани, само и само да запечатам този момент. И докато блеех на ляво и
дясно, като овца загубила стадото си, ме наобиколиха част от викачите - „Елате
да вечеряте при нас“, „Седнете тук“, „Опитайте от нашите деликатеси“- бих
седнала навсякъде, на всяка маса, на всеки стол, бих останала на площада поне
година, без да тръгвам, исках усещането ми в този момента да се пропие в кожата
ми, в костите ми, в душата ми, исках така да се закове в съзнанието ми, че в
момента, в който отворех своята кутийка със спомени този площад да излиза от
там като джин…но, сама жена в арабския свят при араби…по-добре - не. Забързах
се и застанах на ½ крачка зад съпруга ми и в този момент не вече бях апетитна
хапка в очите на мароканците. Ама и моя мъж го докарва на арабин, поне на 5
места го заговаряха на местен език и много учудени, че не говори го питат как
така местен не разбира и накрая му писна и обясни на един, че родителите му
като млади напуснали Мароко, а той бил роден на запад...ех, с какво възхищение
поглеждаха към него, че е забърсал бяла жена, пък даже и я е забрадил. Ходи има
обяснявай, че просто ме кефи да ходя с вързан шал …
Обикаляхме медината с часове, за ужас на по-добрата половина от мен - съпруга
ми J Попаднахме на една тясна уличка, на която явно
движението беше еднопосочно - ние вървяхме напред, всички останали се връщаха
(или обратното), минаваха скутери с бясна скорост и в един момент се усетихме и
ние да тръгнем в тази посока, явно има нещо, което трябва да се види…и имаше,
целя този народ тичаше бясно към вечерната молитва. За мое щастие вратата на
джамията не беше затворена и можех да подам жирафския си врат и да надникна
отвъд. Продължаваха да прииждат хора- жени, мъже, деца, всеки мяташе обувки и
тръгваше по определение му път /жените и мъжете се молят на различни места/,
колко енергия се беше събрала на това място толкова много хора, които се
молеха, без значение на кого, вярата е тази, която ако можеше да се оцвети щеше
точно в този момент да прилича на хиляди малки жълти и златни лъчи, които се
обединяват в една. Някой ме викаше, чувах името си…а да, половинката…дръпнах
себе се си рязко, както някой вади удавник от водата, от това място, което ме
поглъщаше. Трябваше да се прибираме, краката ни нямаха сила, но главата ми
имаше и точно когато излизахме в почти цивилизованата част на този лабиринт в
тъмната страна на улицата окото ми съзря нещо, направих крачка на там, още една
и се сведох ниско до земята, това беше моята мента, седеше и ме чакаше там.
Едно прекрасно коренче с мента засадено грижливо в малко пръст, то чакаше мен.
Не ме интересуваше как ще го опазя до България, но знаех, че ще успея и успях,
сега живее щастливо в градината…
Краченцата ни водеха към хотел, искаха да се опънат, а тълпата отново вървеше
срещу нас, знаех, че там където отиват ще е мноооого интересно, но този път
нямах сила само затворих очите си, обострях сетивата си, слушах, усещах
попивах, събирах…за онази моята си кутийка със спомени. Надявам се старческата
деменция да не ме тресне твърде рано, че ми отиде кутията със спомени по
дяволите
 |
| Личен архив |
 |
| Личен архив |
 |
| Личен архив |
Коментари
Публикуване на коментар